Loading

wait a moment

Убийство на улица “Надежда” Част втора

 

 

 

Инспектор Крумов

 

Христо Крумов знаеше, че ще е тежка нощ в районното. В петък всички изведнъж ставаха богати и хукваха по кръчми и дискотеки. Родителите забравяха, че имат деца, а охраната и сервитьорите ослепяваха и не виждаха разлика между 20-годишни младежи и 14-годишни лапета. Алкохол се лееше на поразия, а наркотици се препъваха по тоалетните, но когато ги спипаш, ставаше скандал, че полицията тормозила гражданите и пращала деца в болницата. А никой не се сещаше, че тези надрусани с всевъзможни боклуци „купонджии“ си спретват бой за най-малкото нещо или че пък се качват на колите на мама и татко без да различават червено от зелено.

Когато обаче станеше сериозно и някой пострада или недай си Боже, си замине, тогава викаха инспектор Крумов. Той беше на 30 години и беше най-младият сред колегите си в районното. Повечето от тях бяха на по 50 години и нагоре, вряли и кипяли цял живот в същото районно, а той беше новакът – младок, пристигнал от столицата, за да им развали тертипа. Крумов се опита да се държи открито и приятелски с тях, да им покаже, че не идва да ги инспектира или да доносничи за тях в центъра на МВР, но без успех. Те си бяха мнителни и говореха с него само колкото се налага.

Единствено Славов се държеше приятелски и даже го покани един-два пъти да изпият по едно, но още не им се беше отдала възможност. Другият             човек, който не млъкваше всеки път, когато влезе в стаята беше Методиева, но тя беше охранителна полиция и стоеше главно на първия етаж. Всички останали бяха затворени и подозрителни. Как да им обясни, че изпращането му тук беше наказание за него, а не за тях.

Той си беше упорит и твърдоглав още от академията. И тогава Василев му каза, че с такова отношения няма да успее, но той успя достатъчно, че да стане инспектор. Работеше съвестно, не се занимаваше с шмекерии като някои от колегите си и си изпипваше работата. Именно това му навлече сума ти разправии и заплахи, когато реши да продължи докрай разследването си на съдия, който явно имаше големи връзки нагоре по веригата. След няколкото скандала и заплахи, му беше забранено да се занимава повече със случая и беше преместен в този на вид убит град. Смятаха, че така ще сринат „болните му амбиции“, както наричаха дълбоко развитото му чувство за справедливост. А тъкмо то беше причината да кандидатства в академията. То, и на моменти не-здравото му любопитство към човешкото поведение и тъмната страна на човешката психика. Именно тези две неща предизвикаха гнева на началниците му и го докараха в това малко и негостоприемно районно.

Крумов беше бесен и въпреки че се подчини, не спираше да мисли за двете момичета, които бяха загубили живота си само защото се бяха оказали на погрешното място. Кошмарите с безжизнените им тела , които се преплитаха с кошмарите с дебелия гнусен мъж, който му се усмихваше победоносно, не спираха и за да ги избегне, той често взимаше нощните смени. Това помагаше донякъде, защото отвличаше вниманието му, но колкото и да беше спокоен градът през деня, през нощта всичко се променяше и нови случаи подсилваха и без това станалите му перманентни торбички под очите. Крумов знаеше, че нощем задръжките лесно падат и хората се отприщват, смятайки, че тъмнината ще скрие мръсотиите и безчинствата им. А те бяха много.

С такива мрачни очаквания, той си наливаше кафе в чашата, когато телефонът на бюрото му зазвъня. Затваряйки слушалката, той изпи набързо колкото можа от кафето и грабна якето си. Колкото и да беше лошо, мисълта за нещо такова го развълнува и той пое подтичвайки по стълбите. На улица „Надежда“ беше станало убийство.

 

 

Николета

 

Наталия бавно се вмъкна в стаята точно когато Ники светна нощната лампа.

-Какво става? – сънено пророни тя, опитвайки се да фокусира приятелката си в тъмното.

-Не знам – Наталия беше бяла като платно и се озърташе нервно – Никс, аз трябва да ти кажа …

Psycho Killer
Qu’est-ce que c’est
Fa-fa-fa-fa-fa-fa-fa-fa-fa-far better
Run run run run run run run away oh oh

Телефонът на Наталия се развъня и тя пребледня още повече. Очите й се изцъклиха и дишането й се учести.

-Тали, добре ли си? Кой звъни? – Ники уплашена седна в леглото – Вдигни!

-Аз, … то няма значение – Наталия като че не знаеше какво се случва, но сведе поглед към екрана и по лицето й се появи объркване – Моника?!

-Вдигай! – Ники вече вървеше към нея – Може би нещо е станало!

-Мони? Чакай… Какво? Нищо не… Кольо какво?

Наталия се мръщеше, сновейки напред назад, а на Ники и стана ясно, че тая вечер няма да се спи и започна да си облича дънките.

-Добре, идваме веднага, успокой се! – каза Наталия и се обърна към Ники – Трябва да слезем…

-Взех ключовете, хайде! – Ники беше вече на вратата.

Двете бързо слязоха на улицата, където много съседи вече се бяха насъбрали и всичките вървяха надолу към детската градина. Двете се запътиха в същата посока и през това време Ники успя да хвърли няколко погледа на Наталия. Нещо ставаше с нея, но сега не беше моментът да я разпитва. Почти на ъгъла, до градината, където през деня гъмжеше от дечурлига и родители, сега беше пълно с полицаи. Две полицейски коли блокираха улицата, но любопитните зяпачи се бяха шмугнали покрай и между тях, за да видят какво се е случило.

-Моника! – изведнъж кресна Наталия и се насочи право напред – Моника!

-Ей, я по-полека, ма! – изрепчи се мъжът, когото тя току-що беше сръчкала, за да се провре между колите.

-Извинете! – умолително каза Ники – Много съжалявам!

Мъжът започна да реди псувни след псувни, но Наталия хич не го отрази. Двете най-накрая се промушиха най-отпред. Жълти ленти ограждаха улицата и не позволяваха на никой да премине. Няколко човека се бяха скупчили в дясно, на ъгъла, а в средата стоеше една черна кола. Чакай малко, това не е ли…

-Нат!

Ники и Наталия се обърнаха рязко на ляво и видяха Моника и Кольо. Двамата разговаряха с някакъв мъж и когато Моника се опита да тръгне към тях, той вдигна ръка пред нея и продължи да й говори нещо.

-Ама, те са ми приятели и … – поде Моника, но в този момент Кольо здраво я подхвана за кръста и тя замръзна.

-Мамка му, какво става?! – дали ядосана, или уплашена, Ники не можа да разбере, Наталия тръгна да вдига жълтата лента. В този момент обаче една ръка се протегна и я сграбчи.

-Къде си мислиш, че отиваш?! Обратно зад лентата! Веднага! – избоботи бабаитът, който се появи сякаш от никъде. Беше един от полицаите и с лекота избута Наталия назад.

-Я, ме пусни, бе – вече без съмнение ядосана извика приятелката й – ти за какъв…

-Не ми се пени! – не трепна той, вдигайки ръка във въздуха като стоп – Това тук е полицейско разследване! Марш! Да не ти щракна белезниците!

-Наталия, какво правиш? – Ники вече не знаеше какво се случва с нея – Успокой се!

Наталия дишаше тежко и гледаше полицая на кръв. В този момент обаче Моника направо й се метна на врата. Явно бяха приключили с онзи тип, който в момента се беше запътил към тях, следвайки Кольо. Моника ревеше и се тресеше, докато Кольо пребледнял, дори не погледна към тях, а само сложи ръка на гърба й.

-Мон, какво става? – Наталия се опитваше да изправи момичето, но то се беше вкопчило в нея и продължаваше да ридае неутешимо.

В този момент непознатият тип проговори, изкарвайки нещо от джоба на якето си.

-Инспектор Крумов. – набързо се представи той, показвайки документите си – Мога ли да запиша имената Ви?-Имената? Ами, да, предполагам… – Ники объркано гледаше ту Моника, ту колата в средата на улицата.

-За какво? – малко чак се сопна Наталия.

-Госпожице, тук е станало престъпление и вашите приятели…

-Какво престъпление? – не дочака края на изречението тя – Какво е станало?

-Убийство! – писна Моника, отскубвайки се от Наталия – Нат, човекът е мъртъв!

Насъбралата се тълпа развълнувано зашепна и новината се понесе назад, та да може всички да разберат час по-скоро, че на тяхната улица е убит човек.

-Както казвах, тук е станало убийство и ще ми са нужни имената на всички.

Ники беше тотално объркана! Какво, за Бога? Убит? На нашата улица? Но как? Ужас! Наталия изглеждаше все едно си беше глътнала езика – очите й бяха още по-изцъклени от преди и се местиха от Моника към колата и обратно. Кольо пък продължаваше да се взира в колата или по-скоро пред нея, без да отрони и дума.

-Николета Иванова Георгиева – как така тя беше единствената, която успя да отговори на полицая, въобще не й беше ясно, при положение, че и Наталия, и Кольо редовно дърдориха все едно им плащат на дума. Ситуацията обаче явно ги беше стреснала доста.

-А-а-аз, не знам, Наталия, но… – приятелката й започна със заекване – Аз…

-Кво пелтечиш, бе момиче? – чу се женски глас зад тях – Човекът няма да те чака до утре!

Баба Стоянка излезе напред като поразбута малко двете момичета. Наталия я изгледа хем смаяно, хем ядосано, но явно реши, че от уважение или нещо друго, няма да се заяде с възрастната жена.

-Стоянка Кочова Кръстева, живея по-надолу по улицата – безцеремонно каза тя – Твоето име, момче?

-Инспектор Крумов – дори полицаят леко се стъписа, но после бързо възвърна сериозната си физиономия – точният адрес, ако обичате?

-Обичам, ама аз питах за име, не за ранг? Как ти е твойто име? – бабата вече стоеше между Наталия и Ники и спокойно гледаше напред, все едно е на седянка, а не на местопрестъпление.

-Христо, Христо Крумов – малко стреснато отвърна той, а крайчеца на устата му потрепери едва забележимо – А сега адресът?

Докато бабата се обясняваше, Ники огледа по-обстойно мъжа. Беше висок, целият облечен в черно с изключение на тъмно зеленото му яке. Имаше черна коса и още по-тъмни очи, а челюстта му бе леко издадена. Стоеше леко прегърбен, но може би това беше, защото се бе навел към баба Стоянка и записваше нещо в тефтера си.

-Какво правим сега, инспекторе? – най-сетне проговори Кольо, излезнал от транса си.

-Сега един по един ще дадат показания.

-А колата?

-Колата ще я задържим, докато й се вземат необходимите проби, впрочем и ти трябва да дадеш алкохолна проба.

При тези думи Кольо се стресна. Преглътна нервно, сигурно надявайки се, стресът да е отрезвил някак организма му, че да не го засекат полицаите.

-Така, аз искам да говоря с вас, госпожици – инспекторът се обърна към мен и Наталия – Ако обичате, елате насам.

-Аз ще изчакам тук – обяви баба Стоянка, като че ли някой я беше попитал – Ти като приключиш, ела.

-Госпожо Кръстева, можете да дадете показанията си и на колегите – поде той, посочвайки към групата полицаи, която от ъгъла се бе запътила към тълпата. – Не е задължително да ме чакате.

-Ще те изчакам, ще те изчакам – запъна се бабата – Колегите ти да се занимават с останалите, аз ще приказвам с теб.

Инспекторът се усмихна отчаяно и тръгна към тротоара. Пожела да говори първо с Наталия, насаме, затова Ники остана малко встрани и започна да се оглежда наоколо. Улицата гъмжеше от хора, светлините от полицейските коли още примигваха, но без сирени, а полицаите привикваха един по един жителите на улица „Надежда“. Кольо и Моника седяха на отсрещния тротоар, но дори не си говореха. Баба Стоянка зорко наглеждаше кой какво прави, но упорито не мръдна от място си, явно решена да чака инспектора точно там.

Най-сетне Ники погледна към черната кола. Някакви хора все още стояха пред нея, но нищо друго. Нищо друго. Но нали някой беше умрял? Кой? Не трябва ли да има количка покрита с черен чувал, като по филмите? Или поне нещо? Нищо обаче не й заприлича на тяло или чувал и затова реши, че може би вече са го изнесли.

Избягваше да гледа към Наталия и инспектора, но не издържа и все пак обърна поглед натам. Приятелката й отново изглеждаше ядосана, но инспекторът стоеше все така спокойно.

 

 

Инспектор Крумов

 

-Какво толкова искате да знаете, та аз дойдох едва преди малко? – Наталия пристъпваше от тротоара на улицата и обратно – Нали сам видяхте?

-Като начало искам да знам трите ви имена. – Крумов мислено си отбеляза нервността на момичето – Както и адресът Ви.

-Ама аз какво общо имам с цялата тази работа? – продължаваше да упорства тя – Дойдох само защото Моника ми се обади.

-Добре, и от къде точно дойдохте?

-От… от къщата на Ники… от къщата на приятелката ми – завърши тя малко по-уверено.

-Така, това ще да е Николета Иванова Георгиева?

-Да.

-И сега трябва да ми кажете с кого беше Николета?

-С мен – стресна се тя – Нали това Ви…

Разбрала тънкия намек, момичето сведе глава за секунда-две и после бавно я изправи.

-Наталия Красимирова Стефанова – издиша тя името си.

-Добре – записа в тефтера – А сега ми разкажете за тази вечер. Какво правихте, с кого и кога?

-Ами, с Ники бяхме в кафенето на Кольо, пихме по няколко и после…

-Всички ли пихте?

-Ами, да, но – спря се момичето, все едно си спомни нещо – всъщност без Кольо, той..

-Той ви гледаше?

-Не, той изпи една бира още в началото, но после не продължи.

-Добре – усмихна се Крумов – А какво пихте?

-Малко бира, може би две-три.

-А шотове?

-Е, да и един-два шота, не повече.

-После какво се случи?

-После с Ники решихме да си ходим и Кольо и Моника предложиха да ни закарат.

-Кой го предложи?

-Моля?

-Кой предложи да Ви закарат? Кольо или Моника?

-К-Кольо? – малко объркано като че ли попита тя – Кольо.

-Сега искам да внимавате много и да ми кажете колко точно беше часът, когато Ви докараха?

-Ами – сбърчи чело тя – мисля че беше около 10.

-Около или 10?

-Сигурна ли сте?

-Разбира се, че съм сигурна – малко ядосано отвърна тя – Нали това ви казвам.

-Добре, а видяхте ли някого? – невъзмутимо продължи той – Да върви по улицата или?

-Не, нямаше никой.

-Нито дори по тротоара?

-Жива душа нямаше по целия път.

Усетила, че подборът на думите й беше малко неуместен, тя се стресна, но вместо отново да сведе поглед, тя се взря право в черната кола насреща.

-Оттук ли минахте, когато ви изпращаха?

-Не, минахме през главния път и оттам свихме надясно. Къщата на Ники е в началото на улицата.

-Сами ли сте в къщата?

-Какво? Не. Има и други хора. Всъщност то е апартамент на втория етаж. На първия живеят едно младо семейство.

-Техните имена?

-Не ги знам, те са съседи на Ники, аз… Аз просто оставам при нея, от време на време.

-А вашият адрес какъв е?

-Моят? Аз живея в Пловдив. – след като той продължи да я гледа очаквателно, тя поддаде – Велико Търново 34.

-Така… – записа си инспекторът – Какво направихте след като се прибрахте?

-Легнахме си.

-И заспахте? – натисна той.

-Да.

-Чухте ли шум или?

-Не и преди да ме питате дали съм сигурна – да, сигурна съм. – побърза да каже тя – Събудихме се, когато Моника ми звънна.

-Ясно. И какво стана след това?

-В смисъл?

-Какво направихте?

-Слезнахме веднага, Моника плачеше по телефона, затова веднага хукнахме.

-Така, както си спахте, станахте и излезнахте? – огледа я той – Винаги ли спите с дънки?

-Не! – сепна се момичето – Не! Добре, де, облякохме се и излезнахме, това ли искахте да чуете?

-Искам да чуя всяка подробност, дори и ако сте си казали нещо с някой по пътя, искам да знам.

-Не, с никого не сме разговаряли освен с вас!

-В такъв случай, изчакайте, моля, докато разговарям и с Николета.

Наталия отстъпи назад и се завъртя към другото момиче. За секунда понечи да й каже нещо, но испекторът подвикна:

-Госпожице Георгиева, моля побързайте!

-Да, аз, тук съм – объркано започна момичето, гледайки към Наталия – Какво мога да…?

-Моля Ви, госпожице Стефанова, стойте при Грабов. – обърна се той към бабаитът, с който я видя да се кара при лентата – И ме изчакайте.

-Така… – погледна той второто момиче – Бихте ли ми казали, какво правихте тази вечер?

Разпитът отне няколко минути, като всичко, което Крумов чу, съответстваше на казаното от Наталия.

-Какво направихте, когато се прибрахте?

-Бях много уморена и веднага си легнах.

-А приятелката ви?

-Тя излезе на терасата да пуши.

-А Вие?

-Аз моментално заспах.

-А после?

-Ами после чухме сирените и Моника се обади и дотърчахме. – момичето се замисли, но после сякаш прогонила мисълта си, се обърна отново към него – Останалото вече знаете.

-Кое по-точно ви събуди? Сирените или Моника? – понастъпи той.

-Ами сирените.

-После какво стана?

-Казах Ви, изстреляхме се навън.

-Когато се събудихте, Наталия при вас ли беше или още не се беше върнала? От пушенето, имам предвид?

-Тя – замисли се отново Ники – тя беше при мен, в стаята, но защо, нали…

-Колко време според вас сте спали? – прекъсна въпроса й той.

-Не знам, може би час или по-малко, нямам представа! – на лицето й отново се изписа объркване – Всичко стана така бързо! Колко е часът сега?

-00:05ч. – погледна часовника си той – А вие сте тук може би от около час.

-Значи, вероятно съм спала не повече от 40 минути – сбърчи чело тя – Да, точно така, толкова.

-Как можете да сте сигурна?

-Ами защото погледнах часовника, когато се прибрахме и беше 22:00ч. И ако сме тук вече от час, то означава че сме дошли в 23:00ч.

-Добре, благодаря Ви – той вдигна ръка по посока на Наталия – нека отидем при останалите.

Когато се върнаха до жълтата лента, Крумов забеляза, че голяма част от тълпата се беше разотишла. Бяха останали само 7-8 човека и бабата, която стоеше там, където я беше оставил. Въобще не искаше да се занимава с нея, но според показанията на останалите, нейният адрес се оказа доста любопитен, защото беше точно между мястото на убийството и къщата на Николета Георгиева. Затова вдишвайки бавно топлия есенен въздух, той се обърна към дребната жена, която решително го чакаше.

 

***

Очаквайте Част трета на 24.04.2018г.

 

 

 

Did you enjoy this article?
Signup today and receive free updates straight in your inbox. We will never share or sell your email address.
I agree to have my personal information transfered to MailChimp ( more information )

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Google Analytics Facebook pixel code