Loading

wait a moment

Убийство на улица “Надежда” Част първа

В една забавна вечер, на гости у приятели, когато решихме да си измислим игра на убийство като тези по филмите, се зароди идеята за тази история. След като прекара почти година в съзнанието ми, превъртя се милиони пъти и смени няколко различни завършека, най-накрая придоби формата, в която имам огромното удоволствие да Ви я представя сега.

 

 

 

Баба Стоянка

Беше тиха и топла есенна вечер. Баба Стоянка седеше на отворен прозорец пред телевизора с плетка в ръка. От екрана й се мръщеха поредните „звезди“ на някое от многото риалити предавания, а звукът беше увеличен докрай. Старата жена отдавна вече беше зле със слуха, което не се отразяваше добре на нейните съседи. Всички се опитваха да подхождат с разбиране и уважение към възрастта й, но наум я псуваха всеки път, когато чуеха гласа на поредния Джамал или Фериде да се извисява точно когато се опитваха да дремнат. Само на Петко не му стигаше толкова акълът и често я нареждаше, където я види. Езикът му хич не беше от най-чистите, ама и на Баба Стоянка не й пукаше много-много.

Отдавна беше престанала да слуша когото и да било. И без това всички около нея бяха такива глупаци особено мъжете. Нейният Гошо, Бог да го прости, беше добър човечец, но една гънка нямаше в мозъка. Беше толкова наивен, че насмалко да продаде апартамента им на Гришо Иванов, на Петко баща му, за 5 декара нива в убитото й родно село. Добре, че беше тя. Кoгато разбра какви ги е надробил, веднага отиде у Гришо да му трие сол на главата, задето се опитва да изкяри от глупостта на Гошо. Такъв скандал му дръпна, че после месеци наред Иванови се криеха като я видеха.

И на Гошо не му се размина. Как може да е толкова зле? Тя 20 години се бе опитвала да избяга от това село и от ограничените си и направо прости съседи, а той искаше да я върне пак там. Семейството й работеше за ТКЗС-то и тя беше отраснала сред селска работа, но й беше толкова противна, че все гледаше как да избяга от живота на село. След 9 клас почна да ходи на училище в града, където се запозна с Гошо. След като завършиха гимназия, него го взеха в казармата, а тя веднага започна работа в тютюневия комбинат. Там бързо се ориентира и стана секретарка. На Гошо го харесеха в народната казарма и стана военен. Малко след това се взеха, тя се премести в града и двамата купиха един приличен апартамент в кв. Изток.

Тя работеше като секретарка дълги години, но успяха да съберат малко пари, напусна и купи един гараж малко по-надолу по улицата, където отвори бакалия. Разбира се, трябваше да го ремонтират малко, но накрая заприлича на магазин и тя го въртеше доста добре. Отдаваше й се да говори с хората, а и за да се оправяш с доставчици и мрънкащи клиенти, се искаше умение, което тя очевидно притежаваше. След като Гошо се пенсионира, двамата въртяха бакалията едно 15-20 години. Не беше кой знае какво, но свързваха двата края. Едничкият си син – Боян успяха да изучат да стане адвокат, но дойде новото време, отвориха големите супермаркети и бакалията замря.

Тогава Боян вече беше заминал за Англия, за да работи като адвокат за някаква фирма за амазонки или нещо такова. Тя не разбираше точно какво правеше фирмата, освен че разпращаше някакви неща, но синът беше доволен. Точно тогава обаче тя и Гошо вече едвам изкарваха малко над нулата от бакалията. Затова тя реши да я затворят и да дават гаража под наем. Онзи нахалник Гришо искаше да я накара да му го продаде, да отворила жена му фризьорски салон. Но баба Стоянка твърдо отказа, че даже и му заяви да каже на жена си първо да подстриже синчето си като хората, че тогава да мисли да подстригва другите. Малкият им Петко, 20-годишен левент тогава, ходеше с коса като гребен, че при това зелен. Беше нещо разстроено това момче още тогава, цял ден надуваше едни железа по касетофона, едни гласове се деряха, беше ужас. Цялата махала беше писнала на времето от него, а сега той тука да й се плюнчи колкото ще, всичко му се връща. По-добре Джамал, отколкото онзи Рампенщайн или какъвто там се казваше.

В крайна сметка даваха гаража под наем на различни съседи (без Иванови) да си държат вътре колите. Макар и да го даваха евтино, излизаше някой лев. Добре, че направиха така, че след като Гошо се разболя, сума ти пари пръснаха по лекари и лечения. Не че нещо стана, милият й мъж така и така си замина, лека му пръст. Боян искаше да я вземе при него и жена си в Англия, но тя отказа. Стара беше вече за нова къща в нова държава. Затова си остана тук, в стария им апартамент, където беше създала семейство и беше живяла щастливо с мъжа си. Пенсията обаче едвам й стигаше за сметки и лекарства, и прие поне Боян да й праща пари, но държеше да са малко, колкото да се оправя. Не искаше да е в тежест на никого.

Опърничава жена беше баба Стоянка и винаги беше разчитала само на себе си, затова и с малко питане и досаждане убеди новият съсед Тошко да отвори един сервиз за коли в гаража й и да й плаща всеки месец наем. Той си беше добра душа, пък й малко мекушав, та бързо склони. Така тя си изкарваше достатъчно, че да не взима пари от сина, а и сервизът потръгна. Не че беше бъкан с клиенти, ама имаше достатъчно, че даже Кольо от съседната улица да им предложи да купи от нея гаража, а от Тошко – бизнеса. Тя обаче и дума не даде да става за гаража, а и Тошко си харесваше сервиза и отказаха на Кольо.

Онзи обаче не спираше да я подпитва всеки път, когато я срещнеше. Беше от ония, дето сега ги наричат млади меринджей, държеше едно кафене на центъра и все разправяше на кои острови последно беше водил жена си. Баба Стоянка, ако питаш, надали беше видял други острови освен тези на кръговото, а и историята с доволната жена излезе шмекерия, след като тя го изрита от вкъщи, защото се бил задявал с някаква колежка. Каква беше тая колежка, не се знаеше, но баба Стоянка го беше видяла веднъж пред пощата да прегръща едно младо девойче, което по-скоро приличаше на клошар с тези скъсани панталони, дето ги носят младите сега, и с коса все едно не я беше мила от толкова отдавна, че седеше на масури. Ненормалник този Кольо. Сега поне като не живее вече в махалата, та спря да й досажда за гаража.

Тази вечер беше финалът на нейното предаване и тя с навъсена физиономия гледаше как поредният младеж с измислена професия като ай-ти-не-знам-си-какво беше на път да забогатее.

-Да имаше навремето някой на мен да ми ги даде тези пари, ама кой ти раздаваше пари тогава? А сега се чудат какво да ги правят! – приказваше баба Стоянка на телевизора. – Ще ми ги дават на това момченце, дето до вчера не може се разбра кое от момичета иска по-напред.

Когато водещият започна да диктува за стотен път номерата за гласуване, тя стана да затвори прозореца и точно когато се пресягаше към него, чу някакъв писък. „Пак тези деца! Обикалят като безпризорни по нощите!“ въздъхна баба Стоянка, докато се взираше през прозореца в тъмната улица.

 

 

 

Николета

Ники беше толкова изморена, че едвам изтрая да се приберат вкъщи и да си легне. Реши да пропусне даже и душа, за което беше сигурна, че ще съжалява на сутринта, но просто нямаше сили. Цял ден се беше занимавала с недоволни клиенти, които подлудяваха телефона й до такава степен, че след известно време той направо си пареше. Работата в отдел „Обслужване на клиенти” във фирма за климатици се беше оказала по-натоварваща, отколкото предполагаше.

Ники беше завършила Човешки ресурси в най-добрия университет в столицата, но реши да се върне в родния град, след като баба й почина и й остави апартамента си в наследство. Уморена от плащане на наеми и вечно броене на стотинки, Ники се надяваше, че като се върне, финансовият й живот ще се нареди. Макар че тук животът беше много по-евтин от този в столицата, парите пак не стигаха. Работата също не дойде веднага, но слава Богу, в крайна сметка започна във фирмата за климатици и то уж по специалността. Честно казано, тя не беше учила 5 години да седи и да слуша как Цецо от Горно Нанагорнище й крещи, че климатиците им за нищо не стават само защото не разбира разликата между картинката на снежинка и тази на слънце. Но парите горе-долу й стигаха, а и мениджърът й беше обещал, че след 6 месеца ще могат да я преместят в „Човешки ресурси”. Така че засега трябваше да изтърпи простотиите на всичките клиенти, които си нямаха друга работа освен да говорят и мрънкат по телефона по половин час, а после да се оплакват, че нямали пари да си платят тока, който некадърните им климатици харчат.

Едвам изтрая да стане 5 часа и да врътне ключа на офиса. Работата й се намираше в индустриалната зона на Пловдив, така че тя трябваше да пътува по 40 минути във всяка посока всеки ден. В началото беше по-зле – трябваше да използва два автобуса и един влак в едната посока и се прибираше вкъщи едва към 7 и то, ако имаше късмет. После обаче успя да спести малко пари и си купи една малка „Корса”, втора употреба, с която се прероди поне, в транспортно отношение. Колата обаче колкото и да беше малка, не караше на вода. Парите все така си оставаха кът и затова когато един ден излизаше от кръстовището и усети силен тласък отзад, сърцето й направо потъна.

Някой я беше ударил яко и кой знае колко ще й струва, а да не говорим, че сега пак ще трябва да се разправя, все едно е на работа. С тези мисли Ники излезе от колата и се озова лице в лице с високо русо момиче, което изглеждаше като разярена тигрица:

-Ти луда ли? – крещеше момичето – Не стига, че се влачиш като костенурка, ами и ми спираш внезапно!

-Внезапно? – потресено повтори Ники – Не съм спирала въобще! Ти си тази, която ме блъсна, докато аз спокойно си излизам от кръстовището!

-Спря, спря, мойто момиче, спря!

-Ти не си в ред! Как ще спра! Леле!

Почти цялата й задница беше смачкана, като главно дясната й страна беше отнесла удара. На земята имаше сума ти стъкла, но фарът й беше оцелял и тъкмо когато се зачуди откъде тогава бяха всички тези стъкла, погледът й се плъзна към жълтото „Пежо”. Дясната част на предницата му беше накъдрена като акордеон, а на мястото, където трябваше да е фарът – зееше голяма дупка. С малко задоволство и с чувство на раздадена справедливост поради факта, че колата, която я беше ударила, е в по-лошо състояние от нейната, Ники си пое въздух и се обърна към момичето вече малко по-спокойно.

-Виж сега, дай да звъннем на полицията и да разчистим пътя.

Предложението си беше съвсем нормално, имайки предвид, че беше час пик и вече бяха започнали да правят голямо задръстване.

-Полиция ли?! – ревна момичето и изражението й видимо се промени от гняв към притеснение – Защо ни е полиция?

-Ама как?! Защото така се прави. Трябва да дойдат или поне да ни дадат номер, с който после се ходи при застрахователите.

-Застрахователи ли? – мърмореше момичето – Да, застраховка, за колата, да.

-Да не би да нямаш застраховка?

Момичето изглеждаше доста объркано, а от гневът й нямаше и следа. След няколко секунди обаче се съвзе и решително изкара телефона си.

-Да, не съм платила още застраховката. Виж сега, дай да си разменим телефоните и без да викаме полиция. Аз ще ти дам 100 лева, те ще стигнат да си оправиш тая костенурка.

-Моля? Ама как така без полиция? – Ники започна да усеща нова тревога – Аз откъде да знам колко пари ще излезне ремонтът? Може да има щети за 500 лв., а ти да ми дадеш някакъв фалшив номер и после да не ти видя очите.

-Не се излагай! Аз нали виждам, кривнала ти се е леко бронята! Виж сега, ако се обадиш в полицията, ще трябва да се дават обяснения, може да ми вземат точки…

-Ами да ти вземат, като караш като луда и блъскаш нормалните шофьори!

-Аз ли съм луда?! – запали отново момичето, но си пое въздух и продължи малко по-спокойно – Не, айде, моля ти се, дай си номера и да се махаме от тука, че гледай какъв цирк стана.

Ники не знаеше какво да прави. Никога досега не беше изпадала в подобна ситуация и не знаеше дали това, което предлагаше момичето, не беше нещо нормално. „Но, ако наистина ме преметне? Нямам пари да оправям сега такива работи!“. И тогава решението най-накрая се появи в главата й.

-Имам по-добра идея, ти ще ми дадеш твоят номер, аз ще ти звънна да се уверя, че не лъжеш и след това ще отидем при един мой познат, който има сервиз – да прецени щетите и да се разберем тогава колко пари ми дължиш.

-Ох, добре – каза неохотно момичето – Записваш ли? 0896255746.

И така Ники взе телефона на Наталия. След като закараха колите на Тошко, новият съсед, който беше отворил автосервиз на нейната улица, двете седнаха в кварталното кафене на бат Митко, за да обсъдят как ще се разплатят. Наталия трябваше да плати 150 лв. за ремонта на колата й, а нейното „Пежо” имаше щети за 400лв. Тошко обаче обеща, че може да намери по-евтини части и да я оправи и за по-малко. Затова Наталия трябваше да идва няколко пъти в сервиза, а Ники, колкото и да се беше стреснала от първата им среща, започваше да я намира за все по-интересна. Затова измисляше причини да идва всеки път, когато Тошко намереше нова част. Наталия бързо промени първоначалното си агресивно поведение и скоро вече разказваше за милионите си приключения над поредната чаша бира отново в кварталното кафене.

Макар и само на 28 години, тя беше живяла на толкова много места по света и беше работила толкова много неща, за някои от които Ники даже не си беше помисляла. Все пак на кой ще му дойде на ум, че има такова нещо като гмуркач за топки за голф или пък бирен сомелиер. Когато обаче Ники задълба какво точно значи да си бирен сомелиер и къде се работи това, тя бързо смени темата и започна да й разправя за единствената й приятелка в града – Моника.

Без да се усетят бяха прекали часове в кафенето и бат Митко дойде да им каже, че е време да затваря. Ники обаче не искаше вечерта да свършва и предложи да продължат у тях. И така, едно нещо доведе до друго и скоро двете се озоваха в леглото. Ники не помнеше някога да е изпитвала такива чувства към друг човек. Отдавна беше разбрала, че момичетата я привличат много повече от момчетата и имаше няколко кратки връзки в университета, но нищо сериозно. Освен това, откакто се беше завърнала в малкия си роден град беше трудно да намериш някой особено когато хората тук все още бяха малко или много консервативни.

Родителите на Ники бяха починали, когато беше още малка и затова баба й Мария я беше отгледала. Когато Ники реши да й сподели, че всъщност шанс за съпруг няма, баба й го прие изключително тежко и темата не се отвори втори път. Затова, връщайки се отново тук, Ники беше потиснала тези си пориви, но Наталия разтресе света й из основи. Русокоската беше толкова естествена и непринудена и я караше да се чувства все едно е в друг свят и живее друг живот. Не се притесняваше да покаже чувствата си, докато двете се печаха на терасата или докато вървяха по улицата, което караше съседите да се ококорят, а Петко от съседната кооперация направо изплезваше език като ги види.

Неусетно бяха изминали 8 месеца, откакто Наталия я беше ударила с колата и двете не можеха да са по-щастливи. Наталия, която иначе живееше и работеше като барман в Пловдив, предпочиташе да идва при нея и почти се беше нанесла в апартамента. Тя все казваше, че обожава атмосферата в малкия град и предпочита неговото спокойствие. Напоследък обаче изглеждаше все по-угрижена и Ники реши, че просто се изморява от постоянното препускане между два апартамента и работа. Именно затова смяташе официално да й предложи да заживеят заедно в нейния апартамент точно тази вечер.

За нещастие обаче Наталия се беше разбрала двете да се видят с Моника и новия й приятел. За още по-голямо нещастие, новият приятел на Моника се оказа не друг, а Кольо от долната улица, който едно време я преследваше в гимназията. Ники не понасяше надменното му и превъзнесено поведение още тогава, а сега беше станало по-зле. Не проумяваше как може да съществуват толкова самонадеяни и прости хора и беше учудена, как нейната приятелката, а и негова, въобще го търпи. Но Наталия изглежда го намираше за забавен, а Моника тотално си беше изгубила разсъдъка по него. Иди я разбери! И то при факта, че Кольо всъщност все още беше женен, нищо че жена му го беше изгонила от вкъщи.

Ники искаше да изпият по едно в кафенето на Кольо и да после да се приберат на спокойствие, но Моника настоя, че с Наталия празнуват двете си нови връзки, което означаваше нови шотове на всеки 15 минути, шумни тостове и много обещания за прекрасните вечери, които четиримата ще прекарат заедно в бъдеще. Наталия се забавляваше, въпреки че на моменти Ники беше сигурна, че забелязва тревога по лицето й, отдавайки го на надеждата, че приятелката й все пак не беше толкова възхитена от Кольо и се притесняваше да дава твърде много обещания на Моника.

Когато удари 10, Ники най-сетне успя да убеди Моника, че е време да си ходят, измисляйки си, че трябва да става рано на другия ден, нищо че беше събота. За съжаление обаче тя и Кольо решиха да ги закарат с колата. Той уж не бил пил толкова пък и кавалерът в него не му позволявал да остави две дами да се прибират сами. Отврат! Какъв мазник!

Когато се прибраха, главата й беше гръмнала от цялата простотия, с която я занимаваха по цял ден, че дори и тази вечер. Наталия каза, че ще излезе на терасата да изпуши една цигара, но Ники така и не я дочака, защото се унесе в момента, в който затвори очи.

Точно сънуваше как Моника ги моли да празнуват Нова Година с нея и Кольо, когато гласът й започна да се изменя и започна да вие като сирена. Не, не беше гласът на Моника, а истинска сирена. Уиу-уиу-уиу! Когато отвори очи, видя сини и червени светлини да осветяват иначе тъмната стая. Нещо беше станало надолу по улицата.

 

 

 

Тошко

Тошко тъкмо приключваше с работата по една Тойота, когато Петко се появи на врата на гаража.

-Бат Тоше, на кой е тая количка? – попита той, облягайки се на касата – Изглежда като новичка.

-А, Петко, ти ли си? – изправи глава Тошко – На един клиент.

-Е, няма да е твоя, я! Ама на кого е? Да не е на бат ти Митко? – подпитваше мъжът – Да не е продал зеления дракон, а?

-Не е негова, Петко, нали ти казвам на един клиент е.

-Кой тоз клиент?

-Не го познаваш.

-Може и да го познавам, аз познавам много хора.

-Хубаво, де, но него не вярвам да го познаваш. Човекът не е от тук.

-Ами от де е ?

-От Германия.

-И че кво дири тука германец?!

-Не е германец, българин си е, ама живее в Германия.

-Ха, не ми ги разправяй на мен тия. Българин в чужбина няма. Който живее тука, той е българин. Ония другите са продажници.

На Тошко не му се влизаше в спор, затова и нищо не отвърна. Ама на Петко явно му се приказваше, защото дръпна един стол и седна.

-Аз викам, че бат ти Митко си е купил нова кола, че нали бая пари изкарва от кафенето. Нали го гледаш кви цени е турил – 1,20 лв. колата! Иска да ни обира! Ще става той богат за наша сметка! И стиснат, мани другото! Веднъж му викам „Бат Митко, дай да направим комбина, аз ще ти доведа клиентела, ще сложим едни колони и вечер кафенето ще става бар.“ А той ми вика: „ Аз твойта клиентела не я ща! Ще ми съборите заведението с ваште жици и могота“. Ще го…

Петко си дърдореше и псуваше, а Тошко, който си го знаеше, го остави да си нарежда, чудейки се кога ще зададе вечния си въпрос – това, което наистина го вълнуваше.

-… Могота? Аз да не съм прост пънкар, бе! Даже и думата не знае каква е, ама иска да ме налива! От тогава сядам в кафенето само когато зареди с оная домашната ракийка, дето й вика „Смърт за двигателя”. Като говорим за ракийка, ти, намира ли ти се тука някаква да сипем, ей така, докато си лафим?

Ето го, дойде си на думата. Тошко даже не му се усмихна – тази вечер не му беше до любезности. Вече беше уморен и искаше само да довърши Тойотата, за да може да се прибере, да си хвърли един душ и да се тропяса на леглото.

-Нямам, Петко. Знаеш, алкохол в сервиза не държа.

-Ами у вас имаш ли? Аз мога да скокна да я взема.

В този момент се чу стържещ звук, който явно минаваше за музика, от джоба на Петко. Добре, че беше само няколко секунди, явно беше СМС. Петко се зачете и на мига скокна от стола, та едвам не го събори.

-Друг път, бат Тошо! Трябва да бягам! – рипна и ухилен до уши изхвърча от сервиза.

-Ох, айде, лесно се размина днеска – сам на себе си каза Тошко. – Ама на пейките няма да им е толкова лесно – пак ще чупят в парка.

Странно момче и вечно мислеше как да изкяри без да работи. Но иначе не беше лошо. Не беше и момче, де, цял мъж си беше, сигурно към 30-годишен. Ама само ракията му беше в главата. И все при него идваше.

В началото, когато се премести в този град и отвори сервиза, реши да събере съседите на по чашка. Знаеше, че е добре да се разбира с тях, а кое сплотява по-добре от ракията. Той не беше много по разговорите, а и не обичаше шумните компании, но баба Стоянка, която му беше дала гаража под наем, му каза да се запознае със съседите, да си има приказка с тях. Така щеше от дума на дума да се разбере за сервиза и да му идват повече клиенти. Затова и купи няколко бутилки ракия от бат Митко и покани всички мъже от квартала.

И така една вечер, втора вечер, трета вечер, а на четвъртата Тошко вече едвам издържаше. Съседите започнаха да идват на по чашка още от следобеда и да лежат по столовете, докато жените им не си ги потърсят дълго след полунощ. На него и без това му беше трудно да прекарва толкова много време с шумни и вечно философстващи хора, ами започна да влиза в разход, защото литрите, които тези мъже изпиваха бяха баснословни, а да не говорим, че му пречеха и да работи. Затова, когато и последната бутилка свърши, той им каза, че бат Митко ще се разсърди, че са забравили кафенето, та да се върнат там. Когато свърши ракията, съседите спряха да се навъртат толкова в гаража и се върнаха към масите си в кафенето. Само Петко продължаваше да го навестява през ден-два, да не би случайно да му се намери някоя забравена ракия. Това Тошко можеше да го изтърпи. Петко беше досаден и нахален, но не беше лош.

Той лошите от далеч ги познаваше. Така му се беше стекъл животът, че с лоши приятели си беше имал повече от достатъчно вземане-даване. След последния път толкова му беше писнало, че си събра чукалата и се премести на другия край на страната. Намери сносен апартамент, а и баба Стоянка като узна, че разбира от коли, го убеди да отвори и сервиза. Тошко винаги бе обичал колите и доста му се отдаваха. В миналото си беше усвоил доста умения, които го забъркаха в проблеми, но не можеше да отрече, че колите бяха неговата страст, а и е време да направи нещо добро за разнообразие. Не че той беше лош човек, но беше млад, наивен и неориентиран, което понякога е по-голяма беда.

Но всичко вече беше зад гърба му. Сега беше доволен и що-годе спокоен. По цял ден прекарваше в гаража и колкото и да се изморяваше, се чувстваше добре така. Вечер затваряше късно и се качваше в малкия си апартамент, където си правеше скромна вечеря и потъваше в поредната книга.

Тошко нямаше висше образование, но имаше жажда за знания, която все не успяваше да утоли. Най-много го интересуваше българската история и четеше всяка книга, до която успееше да се добере. Беше си купил един евтин компютър и четеше най-различни форуми, където историци и любители пишеха ежедневно. Така историята и колите бяха неговото най-голямо удоволствие, а понякога, когато намереше време и нямаше много клиенти, затваряше сервиза в събота и неделя и отиваше за риба. Добре му беше, часове наред сам на реката, необезпокояван – беше си чиста медитация. Есенно време обаче рибата в реката ставеше все по-кът. Вместо това утре щеше да затвори към обед и да отиде до библиотеката да провери за нови книги.

С тази мисъл в главата, Тошко затвори малко разсеяно и доста по-шумно от обикновено багажника на Тойотата и затова не чу писъка, който отекна по улица „Надежда”.

 

 

***

 

Очаквайте Част втора на 20.04.2018г. /петък/

Did you enjoy this article?
Signup today and receive free updates straight in your inbox. We will never share or sell your email address.
I agree to have my personal information transfered to MailChimp ( more information )

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Google Analytics Facebook pixel code