Loading

wait a moment

Убийство на улица “Надежда” Част трета

Тошко

 

Тъкмо когато рибката най-сетне се хвана на въдицата му и ако се съдеше по усилията, които му костваше да я издърпа, това беше по-скоро кит, а не риба, звънецът го събуди. Трябваха му няколко секунди докато осъзнае къде беше и какво стана с рибата, а междувременно звънецът продължаваше да врещи. Полусънен Тошко отвори вратата и що да види – баба Стоянка и непознат мъж го гледаха намръщено.

-Айде, бе, Тошко заспахме докато отвориш! – жената направо влезна, побутвайки го леко – Това е инспектор Крумов и има да ти зададе няколко въпроса.

Непознатият вместо да се усмихне или нещо само му показа някакви документи и посочи към апартамента.

-Дали не е по-добре да влезем? – каза той. – Искам да ви попитам дали сте чули или видели нещо тази вечер.

-Тази вечер? Какво? – Тошко въртеше глава между мъжът и баба Стоянка, която вече влизаше в хола му. – Какво става? Нищо не разбирам.

-Ами пусни човека да влезе и ще разбереш – се чу от там – Хайде, и направи по един чай.

След като и мъжът се запъти към хола, Тошко побърза да се шмугне в кухнята. Трябваше да помисли. Никак не обичаше полицаите, особено такива, които идват през нощта в дома му. Не че ги мразеше, но от както си беше изпатил, гледаше да стои надалече, не минаваше дори през районното. А сега, ченгето го чакаше в другата стая. Какво му докара на главата тая баба? Той си работеше тихо, кротуваше си, на никого не пречеше, нищо лошо не вършеше, за какво е дошъл тоя? Пусна каната да вари вода и продължи да умува, но нищо не можеше да разбере. Трябваше да влезе оттатък, най-спокойно, да види за какво става дума и ако нещо се запънеше, щеше да си отстоява правата! В крайна сметка този път нищо не беше направил!

-Айде, идвай, сядай – припря го баба Стоянка, когато влезна с чая – за мен без захар, да. Виж сега, тази вечер…

-Извинете г-жо Кръстева, но нека аз разясня на господина – намеси се полицаят. – Все пак вие дори не трябваше да сте тук, но…

-Е, добре де, ама нали трябваше да те доведа.

-Добре, но сега нека да се върнем на въпроса. Бихте ли ми казали цялото си име, господине?

-Аз… ама аз такова…– запелтечи Тошко. – За какво става въпрос?

-Теодор Илиев Карастоянов – вместо него отговори бабата – От договора го знам, щото той иначе и едно име на звънеца не е сложил.

-Добре – полицаят отвори някакъв тефтер и почна да записва – И с какво се занимавате?

-Аз ли? – Тошко беше тотално стреснат от бабата и ситуацията, която се разиграваше в хола му и не знаеше какво да отговори. – С риболов и …

-Стига глупости! Държи автосервиз в гаража отпред, там малко след къщата, нали ти казах! – смъмри като че ли и двамата жената и се обърна към него – Я се събуди, пий едно кафе!

-Г-жо Кръстева, защо не ни направите по едно – обърна се все така спокойно към нея полицаят.

-Аз да Ви направя?! Че вие като по-млади вместо на мен да правите, аз на вас, така ли?

-Моля Ви, човекът го вдигнахме от леглото, бъдете снизходителна.

-Ох, ясно, отивам, но да знаете ще бъде силно.

-И така – поде полицаят, когато жената излезе – Моля Ви, г-н… Карастоянов, седнете и да поговорим.

Тошко още стоеше като истукан в собствения си хол и не знаеше да бяга ли, да сяда ли. След поканата на полицая обаче той се подчини. Нещата не изглеждаха сериозни, но все пак седна на края на фотьойла в напрежение.

-Какво става? За какво ще си говорим?

-Доколкото разбрах от вашите съседи, вие имате автосервиз, който често затваряте късно вечер. Чудех се дали и днес така окъсняхте с работата?

-Ами аз, да, често работя до късно. Тая вечер пак затворих по тъмно.

-Кога?

-Ами, не зная, може би към 22:00-22:30ч.

-По-точно?

-Не знам, аз.. такова… не съм видял колко е бил часът. Защо ме питате?

-А да сте чули нещо необичайно тази вечер?

-Необичайно? Какво? Не!

-Към 22:30?

-Не. Аз работя на радио и…

-Дори и вечер?

-Да.

-И какво слушахте по радиото тази вечер?

-Ами, тази вечер… нищо… Аз говорех с Петко, момчето от горния етаж.

-Значи не сте бил сам в гаража?

-Да, не бях, той беше там точно до преди да затворя.

-Тоест той Ви е видял да затваряте?

-Не, той си тръгна малко преди това.

-Значи не точно преди да затворите, а някога преди това, с вас е бил въпросният Петко?

-Е, не някога, има-няма 5-10 минути след като си тръгна, аз затворих!

-Как се казва точно той?

-Кой?

-Петко?

-Ахам, Петър Иванов, той ще ви каже.

-Така, и какво направихте след като затворихте?

-Прибрах се.

-Не сте излезли навън, да поразпуснете в края на седмицата?

-Не, аз не ходя много-много навън – сведе поглед леко Тошко – предпочитам да се прибера и да си почина.

-Значи затворихте и се прибрахте право вкъщи?

-Да, точно така. Право.

-Вие живеете сам, нали, г-н Карастоянов?

-Да, защо?

-Нищо, просто се чудех дали някой може да потвърди къде сте били тази вечер?

-Че защо? Вие само питате и нищо не казвате? За какво е всичко това?

-Всичко това е, защото тази вечер между 22:00 и 22:40 на вашата улица е убит човек, на 15 метра от вашия гараж, а вие нищо не сте разбрал.

 

 

 

Кольо

 

-Пиле, моля те, нека да не е днес – Моника издърпа ръката му от боксерите си – Не мога да се отпусна!

-Оф, аз ще те отпусна, хайде – промърмори той в ухото й като се опита отново да си вкара ръката там – само дай и ще видиш как ще ти дойде меракът.

-Кольо, стига! Казах ти вече – няма да стане! – тросна се тя и стана рязко от леглото – Как не разбираш?! От онази вечер, не мога да… Просто не мога!

Последното изречение го изкара малко на фалцет и изхвърча от стаята. Оф, хайде пак рев! Писна му вече! От онази проклета шибана вечер, само рев и гушкане, рев и гушкане! Все едно беше пак с Юлия, само че вместо гушкане, тя раздаваше шамари. Овца! Така му се усмихна късметът, когато Моника дойде за мястото на барманка в кафенето. Младо, хубаво, стегнато дупенце! И държеше на алкохол! Колко ли шота трябваше да изпие докато склони да му стане работата! То не бяха късни вечери в кафенето, срещи, разходки! Всичко на всичко сигурно 1 месец го тормози преди да му позволи да опипа качествено прелестите й. От там на сетне, сухият режим изчезна. Досега.

Кольо стана от леглото и взе да си навлича дънките. Трябваше да отиде до полицията, да си вземе колата и да говори с полицая, дето го разпита в оная смотана вечер. Беше получил обаждане снощи, но не можа да разбере дали пробата за алкохол е показала нещо или не. То пък и кво е можела да покаже – той си беше трезвен като репичка, две бири и една ракия – кво са!

Когато излезе на коридора, чу духовия оркестър откъм банята и реши, че ако някога все пак иска да чука Моника трябва да оправи положението. Тропна на вратата, но не влезна – не му се занимаваше пак с циврене, с гушкане и тем подобни.

-Пиленце, не плачи, моля те. – тихо проговори на вратата – Извинявай, аз не трябваше! Прости ми! Трябва да тръгвам, но ще ти се обадя веднага след като си взема колата! Хайде, моля те, ще те заведа на разходка след това, ще се качим на „Св. Димитър”, да се разсееш малко!

Отвътре се чуха няколко хлипа и нещо, което той прие за „Добре“ и забърза към стълбището. Все на него ще се случи, бе майна, тъкмо му се нареждаха нещата и БАМ! Нова засечка! И тоя полицай и той за кво го викаше! Повече такива изпращания – НЕ! В тая проклета махала, нищо хубаво не траеше! Онази вещица Юлия беше окепазила целия квартал. Всички и без това го зяпаха и го обсъждаха, но поне тогава беше за дето си е хванал младо. А сега!

Шибаната Наталия и шибаната Николета! За какво му трябваше да слуша Моника и да ги кара до вкъщи?! Пак му кипна и реши вместо да вика бакшиш, да се поразходи, белким се поуспокои малко. Изкара една цигара и бавно и хубаво си дръпна. Първата цигара за деня! Рай!

Рай беше и цигарката пред Николета. С Моника решиха да изпушат по една в колата преди да отпрашат пак към заведението, за да допият. И както си говореха, му дойде идейка. Огледа се – джан-джун няма по улицата. Вкара чаровния поглед и се обърна към Моника, която точно хвърляше фаса през прозореца. Прикотка я, погушка я, поцелуваха се малко и той сложи ръката й върху ципа на панталоните си. Тя бързо разбра намека и в началото малко се подърпа, но накрая артиса. Дръпнаха седалката назад и тя се покатери от горе му. Поклатиха колата има-няма половин час, докато накрая той свърши.

-Искаш ли направо да се прибираме? – попита тя докато си оправяше полата – Да продължим?

Вместо отговор, той запали колата и подкара. Тогава му дойде и другата идейка. Другата шибана идейка, която му докара беля. Реши да мине през квартала, по вътрешните улички, може даже да мине покрай стария си апартамент с оная коза – бившата му жена. Може и докато минават да правят и нещо друго. И така, докато караше бавно, той се протегна и пъхна ръка под полата на Моника. Тя в началото се стресна, но не се възпротиви и той се залови за работа. С дясната ръка в нея и с лявата на волана, той понечи да вземе завоя надясно към долната му стара улица и точно тогава колата запъна. Запъна и то запъна в нещо. Осифери се и прискляпа напред, но нищо не се виждаше.

-Боже, ударихме нещо! – шашардиса се Моника – Кольо!

-Споко, нищо няма, сигурно е някой проклет камък! – той отвори врата – Сега ще й се такова мамата на количката!

Когато обаче излезна от колата не видя камък, а нещо розово. Приближавайки се, започне да се кълне, че не беше камък! Беше си жив човек. Така де, не жив, ама човек. Моника се появи от другата страна и се разпищя! Лудата, такава аларма вдигна, събуди целият квартал. От там викай полиция и от там рапорти, филми, проби! Не стига, че се забърка с полицията, не стига, че му взеха колата, не стига, че и книжката можеха да му вземат, ами и сега пак беше на сух режим, защото от онази вечер Моника беше „травмирана“ и не му пускаше.

Без да се усети беше стигнал полицията и видя Крумов да пуши на входа.

-Добър ден, инспекторе – реши да се подмаже – какво става, как върви разследването? Как е колата?

-А, г-н Власев – без усмивка отвърна мъжът – точно вас чакам. Разследването продължава, но колата ви е свободна. Проблемът е, че не мога да ви я дам.

-Как така?!

-Ами така! Вашата проба е 1.23 промила! – скръцна му ченгето – Трябва да платите глоба, ще ви се отнемат точки и нямате право да шофирате в следващите 6 месеца.

-Мамка му – изръмжа Кольо – как така бе, инспекторе! Нали ви казах, не съм го блъснал аз човека!

-Не си! Ама не си го и видял, а си карал пил!

-Че две бири, пиене ли са бе, г-н полицай!

-Айде, не ме занасяй, бая повече от две бири си изпил! Ти се радвай, че няма да ти вземем книжката! Ела, сега – каза Крумов и го потупа по рамото – Ето, почерпи се една цигара.

-Аз – не знаеше какво да каже от яд, но взе цигарата, която му подаде – Какво ще правя сега? Ама аз имам бизнес, не може без кола!

-Остави ти колата, тя е лесна работа, приятелката ти може да я вземе от тук. Тя изглежда способно момиче.

-Тя няма книжка.

-Е, лошо, тогава някой приятел. Я ми кажи, ти откъде я намери?

-Колата ли? Внос от Германия – тъжно си припомни Кольо – Един авер ги кара…

-Не колата, жената – натърти Крумов – Моника?

-А, тя ли? Ами тя дойде да работи барманка в моето заведение. Даже що не вземем да отидем там, а? Да пийнем по едно кафенце, да видим дали не можем да направим нещо по въпроса с колата.

-Аз за колата не мога да ти помогна, – отвърна Крумов, когато Кольо го завлече към центъра – но едно кафе мога да изпия.

Двамата тръгнаха към кафенето като всеки един си правеше сметки как да използва другия.

 

* ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ ЧЕТВЪРТА НА 27.04.2018Г.

Did you enjoy this article?
Signup today and receive free updates straight in your inbox. We will never share or sell your email address.
I agree to have my personal information transfered to MailChimp ( more information )

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Google Analytics Facebook pixel code